Чувстваше топлината му, силата му, туптящото сърце. Бе допряла лице до гърба му. Усмихна се едва, едва. Беше дива и неубоздана, луда глава. Всеки има своите пороци – тя обичаше скоростта. Често вършеше щуротии. Най-голямата й глупост преобърна живота й. 

Казваше й:
 – Карай вниматлно. Обичам те! Не искам да те стържа като дъвка от „Витоша”, а тя все се смееше 
– Ще се оттървеш от мен и ще си свободен. Мама ще ме гледа в инвалидна количка и може би ще ме  возиш от вереме на време. 

От глупост.  Катастрофата – полетя и усети топлина навсякъде – кръвта й се стичаше, постепенно студът обзе тялото й. Парализира се. 

Пожела и се махна – освободи го. Никога нямаше да бъде същата... Олекна й.

Ритъмът на сърцето, силата и топлината на тялото му й даваха успокоение. Летяха с вятъра -  тя  дивата и той кроткият. Черният, лъскав жребец я носеше и следваше пътеката през полето. Неговите крака бяха и нейни. Парализираното й тяло бе привързано плътно за ноговото. Направляваше го като му говореше нежно:

 „По-бързо Момче, по-бързо с вятъра...” 

Притвори очи и усмивката й застина. 
Вятърът отнесе искрицата ...